По слух

Аз трябва да ти дам,

вземи, ако желаеш,

да прегърна тебе

трябва, живота си

да прегърна трябва.

Като кръвта,

която тече в нашето

общо сърце, червено

вино дай да пия,

ще загина иначе

от жажда. Аз копнея

твоя поглед, сол

в раната, като небето

дълбока,

със всичките му там

звезди.

От твоята прекрасна младост

вдъхни ми

глътка, о, дари

мене, бедния,

със сладостта

на твоите

устни!

Накарай ме

да плача,

да се смея,

да мълча,

да говоря,

да пея,

ту нежно,

ту весело!

Как искам,

искам диво

да се вселя

в теб

и ти също

да се вселиш

в мен

и всяка твоя

клетка

да стане

моя!

И как е хубаво,

когато през зимата

грее пролетното

Слънце!

Вакуум

Не искам да пиша глупости.

Искам да пиша за теб.

Да призная колко красива си

във един нежен куплет.

 

Но не мога. Чувствам умора.

Стихът не ще да ме слуша.

Теб те няма, и няма, и няма.

Аз пък гоня неясния пушек.

 

Прозявка. Нощта пак напредва.

Бълнувам, макар да не спя.

С юмруци налагам сърцето си,

та без кръв аз накрая да спра.

 

Всички чаши на масата празни са.

Празна веч е и мойта душа.

Само грозни, банални метафори

идват в моята куха глава.

 

Първолашки аз дращя по листа.

Без ритъм, без смисъл, без свян,

само тебе аз, тебе да имах –

не бих бил… Не! Бих бил пиян!

“Слънчевата република” от Мартин Карбовски

Където и да си, върни се!

Там няма нищо интересно,

и не е светло, не е весело,

и никой не познаваш,

защото Слънцето е тук,

донесено на всички нас,

нехаещо и светещо на звуците,

за да звучат добре.

Добре да озвучават

Добрия стар ератозавър Слънце.

Персоналната земна небесна горелка

На старата лелка Земя

И нейното топло дивертименто

 

Точно в момента

То каца, излита,

хвърчи и пикира

Върху автомобилните бръмбари,

Трамвайните червеи

И остъклените къщи чудовища

Как ли успява, кое по-напред

да заобиколи исполините,

да блесне в окото ти,

да светне в маслината,

да плува в мартинито

в толкова много лед?!

 

Горещо-горисимо,

Добротопло и пианисимо

То маневрира

 

Върху чорапогащените крака

На момичетата

Пълзи по местата,

Разните срамни места,

Които (уж!) толокова много не са

виждали Слънцето.

Но Слънцето ги е виждало!

 

Преследвайте Слънцето!

По връхчетата на гърдите,

По шията и очите,

По вечната женска коса,

По веждите и ушите

то пише история

по цялата тази момичешка територия.

 

И излизайки през носа…

Момичето кихва и прихва…

водопад от гърди,

ореол от коса,

земетресение от рамена,

отронило силно

бляскаща

в синьо

смешно женска сълза.

Смях и публика.

Смеят се гражданите на Слънчевата република.

О, да!

 

Няма нищо по-добро от това

да е толкова Слънчево.

Moнтage

I used to live like Robinson Crusoe. I mean shipwrecked among 8 million people. And then one day I saw a footprint in the sand and there you were. I search out the beauty that lies within until it overwhelms everything else. Sometimes there’s so much beauty in the world I feel like I can’t take it, like my heart’s going to cave in.

When you work closely with them, like I do, you see this. They have this power. It’s like a virus. Some of my men are infected with this virus. They should be pitied, not punished. They should receive treatment because this is as real as typhus. I see it all the time.

If you wake up at a different time, in a different place, could you wake up as a different person? Why are you wearing that stupid man suit? You like to think the weight of the world rests on your shoulder. Like this place would fall apart if Dante wasn’t here.

I remember those cheers / They still ring in my ears / After years, they remain in my thoughts. I don’t know if we each have a destiny, or if we’re all just floating around accidental-like on a breeze, but I, I think maybe it’s both. Maybe both is happening at the same time. My mouth’s bleeding, Bert! My mouth’s bleeding!

I see the worst in people. I don’t need to look past seeing them to get all I need.

 Visions are worth fighting for. Why spend your life making someone else’s dreams? Don’t fight it son. Confess quickly! If you hold out too long you could jeopardize your credit rating. Say yes to whim! Say yes to chance! Say yes to chaos! And the fool replied, “I don’t know. I only knew that you were thirsty.” But no explanation, no mix of words or music or memories can touch that sense of knowing that you were there and alive in that corner of time and the world.

Джапанки

„Изморен съм от живота”, казал той.

Седя си и си пия водката. Още е хладна и по чашата остават видими следи-отпечатъци. Главата ми обаче гори, което не означава непременно, че всяка мисъл се превръща на пепел. Въпреки това не може и да се каже, че кипя от интелектуална енергия. По-скоро сънувам, без да ми се спи.

Япония има 47 префектури. Токио, както не е трудно да се досети човек, се намира в префектура Токио. На японски Токио се пише така: 東京. Два йероглифа, поне по мое мнение. Пестелив народ е японският. Пестелив, но по един прекрасен начин. Само в Япония един квартал може да се казва „Полето на есенните листа”.

По някакъв испаноговорящ телевизионен канал пък рекламират талисмани. Талисмани за продан, мити вероятно със светена вода и светено веро, директно от джунглите на Амазонка, гдето Кортес всъщност май не е оставил и косъм. Нийл Йънг знае най-добре.

Видеоигрите са виновни. Видеоигрите и музиката. И водката. Стопли се, да му се не види. На мен обаче ми е студено. Не спира да вали. Дали наистина жънем онова, което сеем? Какво ли трябва да си посял, за да получиш бивша проститутка и пътуване до Аризона? Ние сяхме облаци, сега ще жънем бури.

Буракумин, знаете, японско малцинство. В миналото се занимавали предимно с копаене на гробове и дране на кожи, предполага се – на онези, които самураите са покосявали с острите си мечове. Днес самураи вече няма, ако не броим самурайските филми, но пък буракумин продължава да съществува. Естествен подбор, би казал Дарвин, ако още бе жив, пиеше водка с мен и искаше да се пошегува неуместно. Доста неуместно.

Мачът не върви добре от хазартна гледна точка. Той не си върви и от чисто футболна, защото голове няма. Неприятно е, когато гледаш как два отбора с нелош потенциал играят добре, ала в срещата помежду им остава нещо неизказано – радостта от отбелязване на гол. Същото е и с хората, но в човешкия живот по принцип има много повече от 90 минути. Следователно има и много повече възможности – за победа или за провал. Въпрос на гледна точка.

Навън духа вятър, ала тук е така приятно. Студено ми е, да, но в това пък откога има нещо лошо, нека малко ми поизстине главата.

Важното е, че не чувствам умора и е лято.

Илюминатската същност на футбола

„Постепенно великите икономически сили превърнаха световните първенства в своя собствена масонска ложа. Те твърдо и упорито правят всичко възможно да запазят тесния кръг на членовете му. Историята на първенствата недвусмислено показва особеното отношение към тези, които по един или друг начин са се опитвали да да смущават спокойствието им. За повече от шейсет години съществуване се е оформил клуб от няколко нации, които диктуват правилата на играта. И да има изключения, те потвърждавата правилото. Всяко първенство започва с въпроса – кой от тях отново да стане шампион! Всички други са пълнеж и са оставени да се боричкат в подножието. Там те могат да си създават каквито си искат емоции, без да пречат на масоните. Все пак наистина най-големите битки стават когато великите се срещат помежду си. Огромните амбиции и желание за себедоказване са изигравани в красиви, невероятни мачове, които ние, зрителите, може да оценим с удоволствие.“ – Антон Георгиев

Белият лист

Най-ужасното, пред което може да се изправи един пишещ човек (защото не всеки пишещ човек е писател), е белият лист. Той не дава нищо всъщност. Той само предполага и предлага. Гаден тип, тъй да се каже. Обаче това е всичко, с което ние, хората, разполагаме – един бял лист.
Тези, които познавате – в действителност не познавате. Вие имате представа за тях, понякога много точна при това, но никога напълно точна.
Въобще вие работите с представи. Това не е нова идея. Всяка по-умна книга ще ви го каже – математиката е най-неточната наука, защото нейните двигатели не съществуват по подразбиране. Става дума за цифрите и всичко онова, което се предполага, че можете да правите с тях. Всъщност с цифрите можете да правите каквото си поискате, защото вие сте ги измислили. Природата не се интересува, че според вашите и моите разбирания едно и едно прави две – тя направо удря по масата, след което едно и едно прави вече три. Това, както се досещате, се нарича раждане – или даряване на живот.
Белият лист е онова, което вие направите от него. За някои той е проблем сам по себе си. За други е възможност да си играят на богове и да вдъхват живот. За трети е мезе към вечерното питие.
Защо белият лист е ужасен?
Първо – белият лист е необятен като руската душа. Достоевски, Толстой и така нататък – колосални, но неуспешни опити да бъде изписан, обходен и победен белият лист.
Второ – белият лист е въпросителна към въпросителната. Все едно човек да играе сам със себе си тенис. Възможно е, но сякаш не е много приятно.
Трето – белият лист не е наистина бял. Върху него са се секнали и рисували, драскали и словослагали, буйствали и тъгували. Самият аз прибавих трети аргумент, защото ми се струва, че три е някакво съвършено число, както това се обяснява в ред книги. Не се нуждая от този аргумент, но той е тук въпреки волята ми.
Всеки, който по някакъв повод хване химикал в ръка или трака по клавиатурата, се надява да се сприятели с белия лист. Лош приятел е, казвам ви, но все пак е приятел.

Полет сред нощта

(Сега буквите не са обезверяващо малки)

Както винаги – тишина – с нож да я разрежеш. В такива моменти човек може да върши чудеса, невидими за другите. Да говори със сънищата си например. Сам на себе си – така, казват, така редиш думите. И нещо повече – дори не спазваш граматиката. Така казват. Според тях бълнувам. И имам неспокоен сън. Което не е вярно, съвсем не е вярно. Аз спя като бебе. Аз сънувам. Сънищата ми не са скучни, поне на мен не са ми. Не знам дали ги съжалявам – тези, които не могат да спят. Те не могат и да мечтаят, знаете. Реалността ги е погълнала изцяло. Първо е изтръгнала душите им – като в отвратителен филм на ужасите – и после ги е унищожила, статистите. И толкова за тях. Точка.

Онази нощ я видях в съня си. Всъщност това не е точно така, защото бе застанала зад мен, но аз не посмях да се обърна. Винаги съм бил страхливец, знаете. Но гласът й я издаде. Искаше да се скрие, спор няма. Но й се наложи да поиска химикалка, не можеше да спре да пише, а нейната не издържа, писалката. Като се замисля, май всеки автор е толкова влюбен в това, което прави, че е готов да пренебрегне инстинкта си за самосъхранение в името на този странен наркотик – творбата. Глупаво дете. Безумно глупаво.

Така че й дадох химикалка, но без въобще да я поглеждам. Докога, питам се, докога! Треперя сега. Защо? Аз просто пиша, нищо повече. Празни приказки, нищо велико. Не бълнувам обаче. Празно, но свързано говоря. И искам да се обърна. Да я погледна право в очите. Да се взирам за около пет минути в тези прекрасни очи. Без да отклонявам поглед, разбирате ли, без дори да мигна. Това означава да видя всичко. Да осъзная моите и нейните грешки. Толкова много грешки. Моите грешки – в нейните очи, тези прекрасни очи. Тя няма грешки, знаете ли. И никога няма да има.
Когато се въртя в леглото, опитвайки се да заспя, мисля за всички пропуснати шансове. По-лошото е, че ми харесва и не намирам нищо смущаващо в това. Всеки, който някога се е сприятелявал с идея до такава степен, че вече си пие и питието с нея, може да схване за какво става дума. Това е болестно състояние, знаете ли. Даже в сънищата не мога да направя това, което искам. Не е вярно. Дадох й химикалка, защото не исках да спира да пише. Любопитен съм да видя какво ново ще измисли. Какъв ли невъзможен сценарий ме очаква в следващия ми сън? Хващам се на бас, че в момента го обсъждат – тя и моето подсъзнание – те обсъждат сценария. Играят си, виждате ли. Конструират мечта от стари отпадъци, никому ненужни вещи и духове. Тези безумно глупави деца – писателите, влюбени. Вечно.

Първата ми публикация тук

Здравейте! Днес е 7 февруари, годината – 2007, а часът – малко след 5 следобед. В този паметен миг стартира блогът на Оранжевия. Предвижда се това да е висока трибуна на високата литература, но на практика най-вероятно ще е поредното долнопробно лично дневниче с най-различни драсканици, съжалявайте за което (не прекалявайте със сълзите де). Защо оранжев? Гледайте повече филми, другари и другарки, и ще разберете! Или няма да разберете, ама поне ще зяпате.

Мислех в тази първа публикация да стане въпрос за теорията ми за зяпането, която съвсем скоро ще бъде публикувана в редица реномирани научни издания, както и на входа на магазин “Фантастико”. Но реших направо да си почна с келешиите и да се направя на писач, така че – щете, не щете – ще търпите.

Hello world!

Welcome to WordPress.com. This is your first post. Edit or delete it and start blogging!