Пак съм сам. Сам сред пустиня.
Сам като Сам Лаури.
Сам, потънал в глухата тиня,
аз не викам.
Не викам, а тананикам.
Песнички пея.
Де да беше така просто
всеки ден да се живее.
Да мятам стотинки във фонтана,
да си изпробвам късмета,
да слагам навсякъде ударенията,
да яхам безумно комета.
Ти взе ми щастието,
взе ми даже и съня,
но не можеш да ми вземеш
под обувките прахта.
Аз ще тичам надалече,
ще те прекося бегом,
пък тогава ти чуди се
съм, не съм ли слон.
Не искам да пиша глупости.
Искам да пиша за теб.
Да призная колко красива си
във един нежен куплет.
Но не мога. Чувствам умора.
Стихът не ще да ме слуша.
Теб те няма, и няма, и няма.
Аз пък гоня неясния пушек.
Прозявка. Нощта пак напредва.
Бълнувам, макар да не спя.
С юмруци налагам сърцето си,
та без кръв аз накрая да спра.
Всички чаши на масата празни са.
Празна веч е и мойта душа.
Само грозни, банални метафори
идват в моята куха глава.
Първолашки аз дращя по листа.
Без ритъм, без смисъл, без свян,
само тебе аз, тебе да имах –
не бих бил… Не! Бих бил пиян!
Където и да си, върни се!
Там няма нищо интересно,
и не е светло, не е весело,
и никой не познаваш,
защото Слънцето е тук,
донесено на всички нас,
нехаещо и светещо на звуците,
за да звучат добре.
Добре да озвучават
Добрия стар ератозавър Слънце.
Персоналната земна небесна горелка
На старата лелка Земя
И нейното топло дивертименто
Точно в момента
То каца, излита,
хвърчи и пикира
Върху автомобилните бръмбари,
Трамвайните червеи
И остъклените къщи чудовища
Как ли успява, кое по-напред
да заобиколи исполините,
да блесне в окото ти,
да светне в маслината,
да плува в мартинито
в толкова много лед?!
Горещо-горисимо,
Добротопло и пианисимо
То маневрира
Върху чорапогащените крака
На момичетата
Пълзи по местата,
Разните срамни места,
Които (уж!) толокова много не са
виждали Слънцето.
Но Слънцето ги е виждало!
Преследвайте Слънцето!
По връхчетата на гърдите,
По шията и очите,
По вечната женска коса,
По веждите и ушите
то пише история
по цялата тази момичешка територия.
И излизайки през носа…
Момичето кихва и прихва…
водопад от гърди,
ореол от коса,
земетресение от рамена,
отронило силно
бляскаща
в синьо
смешно женска сълза.
Смях и публика.
Смеят се гражданите на Слънчевата република.
О, да!
Няма нищо по-добро от това
да е толкова Слънчево.
I used to live like Robinson Crusoe. I mean shipwrecked among 8 million people. And then one day I saw a footprint in the sand and there you were. I search out the beauty that lies within until it overwhelms everything else. Sometimes there’s so much beauty in the world I feel like I can’t take it, like my heart’s going to cave in.
When you work closely with them, like I do, you see this. They have this power. It’s like a virus. Some of my men are infected with this virus. They should be pitied, not punished. They should receive treatment because this is as real as typhus. I see it all the time.
If you wake up at a different time, in a different place, could you wake up as a different person? Why are you wearing that stupid man suit? You like to think the weight of the world rests on your shoulder. Like this place would fall apart if Dante wasn’t here.
I remember those cheers / They still ring in my ears / After years, they remain in my thoughts. I don’t know if we each have a destiny, or if we’re all just floating around accidental-like on a breeze, but I, I think maybe it’s both. Maybe both is happening at the same time. My mouth’s bleeding, Bert! My mouth’s bleeding!
I see the worst in people. I don’t need to look past seeing them to get all I need.
Visions are worth fighting for. Why spend your life making someone else’s dreams? Don’t fight it son. Confess quickly! If you hold out too long you could jeopardize your credit rating. Say yes to whim! Say yes to chance! Say yes to chaos! And the fool replied, “I don’t know. I only knew that you were thirsty.” But no explanation, no mix of words or music or memories can touch that sense of knowing that you were there and alive in that corner of time and the world.
„Изморен съм от живота”, казал той.
Седя си и си пия водката. Още е хладна и по чашата остават видими следи-отпечатъци. Главата ми обаче гори, което не означава непременно, че всяка мисъл се превръща на пепел. Въпреки това не може и да се каже, че кипя от интелектуална енергия. По-скоро сънувам, без да ми се спи.
Япония има 47 префектури. Токио, както не е трудно да се досети човек, се намира в префектура Токио. На японски Токио се пише така: 東京. Два йероглифа, поне по мое мнение. Пестелив народ е японският. Пестелив, но по един прекрасен начин. Само в Япония един квартал може да се казва „Полето на есенните листа”.
По някакъв испаноговорящ телевизионен канал пък рекламират талисмани. Талисмани за продан, мити вероятно със светена вода и светено веро, директно от джунглите на Амазонка, гдето Кортес всъщност май не е оставил и косъм. Нийл Йънг знае най-добре.
Видеоигрите са виновни. Видеоигрите и музиката. И водката. Стопли се, да му се не види. На мен обаче ми е студено. Не спира да вали. Дали наистина жънем онова, което сеем? Какво ли трябва да си посял, за да получиш бивша проститутка и пътуване до Аризона? Ние сяхме облаци, сега ще жънем бури.
Буракумин, знаете, японско малцинство. В миналото се занимавали предимно с копаене на гробове и дране на кожи, предполага се – на онези, които самураите са покосявали с острите си мечове. Днес самураи вече няма, ако не броим самурайските филми, но пък буракумин продължава да съществува. Естествен подбор, би казал Дарвин, ако още бе жив, пиеше водка с мен и искаше да се пошегува неуместно. Доста неуместно.
Мачът не върви добре от хазартна гледна точка. Той не си върви и от чисто футболна, защото голове няма. Неприятно е, когато гледаш как два отбора с нелош потенциал играят добре, ала в срещата помежду им остава нещо неизказано – радостта от отбелязване на гол. Същото е и с хората, но в човешкия живот по принцип има много повече от 90 минути. Следователно има и много повече възможности – за победа или за провал. Въпрос на гледна точка.
Навън духа вятър, ала тук е така приятно. Студено ми е, да, но в това пък откога има нещо лошо, нека малко ми поизстине главата.
Важното е, че не чувствам умора и е лято.
„Постепенно великите икономически сили превърнаха световните първенства в своя собствена масонска ложа. Те твърдо и упорито правят всичко възможно да запазят тесния кръг на членовете му. Историята на първенствата недвусмислено показва особеното отношение към тези, които по един или друг начин са се опитвали да да смущават спокойствието им. За повече от шейсет години съществуване се е оформил клуб от няколко нации, които диктуват правилата на играта. И да има изключения, те потвърждавата правилото. Всяко първенство започва с въпроса – кой от тях отново да стане шампион! Всички други са пълнеж и са оставени да се боричкат в подножието. Там те могат да си създават каквито си искат емоции, без да пречат на масоните. Все пак наистина най-големите битки стават когато великите се срещат помежду си. Огромните амбиции и желание за себедоказване са изигравани в красиви, невероятни мачове, които ние, зрителите, може да оценим с удоволствие.“ - Антон Георгиев
Най-ужасното, пред което може да се изправи един пишещ човек (защото не всеки пишещ човек е писател), е белият лист. Той не дава нищо всъщност. Той само предполага и предлага. Гаден тип, тъй да се каже. Обаче това е всичко, с което ние, хората, разполагаме – един бял лист.
Тези, които познавате – в действителност не познавате. Вие имате представа за тях, понякога много точна при това, но никога напълно точна.
Въобще вие работите с представи. Това не е нова идея. Всяка по-умна книга ще ви го каже – математиката е най-неточната наука, защото нейните двигатели не съществуват по подразбиране. Става дума за цифрите и всичко онова, което се предполага, че можете да правите с тях. Всъщност с цифрите можете да правите каквото си поискате, защото вие сте ги измислили. Природата не се интересува, че според вашите и моите разбирания едно и едно прави две – тя направо удря по масата, след което едно и едно прави вече три. Това, както се досещате, се нарича раждане – или даряване на живот.
Белият лист е онова, което вие направите от него. За някои той е проблем сам по себе си. За други е възможност да си играят на богове и да вдъхват живот. За трети е мезе към вечерното питие.
Защо белият лист е ужасен?
Първо – белият лист е необятен като руската душа. Достоевски, Толстой и така нататък – колосални, но неуспешни опити да бъде изписан, обходен и победен белият лист.
Второ – белият лист е въпросителна към въпросителната. Все едно човек да играе сам със себе си тенис. Възможно е, но сякаш не е много приятно.
Трето – белият лист не е наистина бял. Върху него са се секнали и рисували, драскали и словослагали, буйствали и тъгували. Самият аз прибавих трети аргумент, защото ми се струва, че три е някакво съвършено число, както това се обяснява в ред книги. Не се нуждая от този аргумент, но той е тук въпреки волята ми.
Всеки, който по някакъв повод хване химикал в ръка или трака по клавиатурата, се надява да се сприятели с белия лист. Лош приятел е, казвам ви, но все пак е приятел.
Сцената представлява полукръг. Отвсъкъде я гледат прожектори. Най-строгият е насочен фронтално. Когато музикантът излезе на сцената, той не вижда нищо. Прилича на гладиатор. В едната ръка държи мачете, в другата - бръснач. Разбира се, това е метафора. Неговото оръжие е микрофонът. Пръстите на пианиста играят по клавишите. Балон полита над сцената. Пред него има само една ослепителна бездна, която ръкопляска, а после притихва. В рамките на минута се възцарява гробно мълчание. Мелодията полита към другата страна. Гласът се извисява, проправяйки си път през струите светлина. В такт потръпват струните на китарата. Десет пъти по-хубава е една история, когато е разказана по остриетата на грифа - тогава тя ромоли като кървава река, извираща право от сърцето. Рози заваляват над сцената, а вятърът ги превръща в аленочервен водовъртеж, който поглъща всичко и всички. Някъде в далечината бият камбани.
Прожекторът смигва дяволито веднъж и затваря всевиждащото си око. В тъмнината стои изправен силует. Той не помръдва. Нито една искра не проблясва там. Отвъд няма нищо.
Единствено двуликата луна танцува сред облаците, плаче и се смее, разцепена на две.
Победен ли съм? Май да. Но все пак ще се изправя и ще продължа, което би било глупаво от моя страна. Все пак съм победен. Трябва не да продължа, а да спра.
Какви са фактите? Никой не ме чете. Аз не чета никой. И, общо взето, никой не чете никой. Освен ако няма полза. Ползата е пари. Времето е пари. И нататък продължава. А не трябва.
Не трябва, а продължавам.
Между другото, някога мразех скапаняците, които пишат за плъхове. Още ги мразя.
Преди да продължа, бих искал най-отговорно да заявя, че не съм толкова откачен. Марсианци няма. Наясно съм с това.
