Не искам да пиша глупости.
Искам да пиша за теб.
Да призная колко красива си
във един нежен куплет.
Но не мога. Чувствам умора.
Стихът не ще да ме слуша.
Теб те няма, и няма, и няма.
Аз пък гоня неясния пушек.
Прозявка. Нощта пак напредва.
Бълнувам, макар да не спя.
С юмруци налагам сърцето си,
та без кръв аз накрая да спра.
Всички чаши на масата празни са.
Празна веч е и мойта душа.
Само грозни, банални метафори
идват в моята куха глава.
Първолашки аз дращя по листа.
Без ритъм, без смисъл, без свян,
само тебе аз, тебе да имах –
не бих бил… Не! Бих бил пиян!
